Клас Риби

Рибите, за разлика от Бозайниците, Птиците, Влечугите и Земноводните, не могат да бъдат отделени в собствена група, поради факта, че имат общ прародител с останалите животни с четири крайника. Затова рибите са отделени само в класове, които са подчинени на тип Хордови.

Най-малките риби във водния свят са представители на вида Schindleria brevipinguis с дължина 8мм и тегло едва 1 милиграм, а най-големи са китовите акули, които достигат дължина 16 метра. Известно е, че някои водни животни като китовете и делфините, не са риби, а Бозайници. Друг интересен факт е, че акулите нямат костен скелет – те са хрущялни риби. В България са разпространени малко над 200 вида риби.

Огромното разнообразие във водния свят предполага и разновидности в начина на размножаване, тъй като някои риби са на по-високо еволюционно стъпало от други. Основните видове размножаване при тези животни са следните: двуполово и еднополово размножаване, което включва партеногенеза и хермафродитизъм.

Щуката е едра хищна риба, широко разпространена в нашите води. Среща се почти навсякъде в Азия, Америка и Европа. Достига над 150 см дължина на тялото и тегло до 20 кг. Има сведения и за значително по-едри екземпляри. Женските са обикновено доста по-едри от мъжките на една и съща възраст. Тялото на щуката е източено стреловидно, покрито с дребни люспи. Върхът на долната челюст излиза пред горната. Устата е широка и достига до под очите.

В нея се намират кукообразно закривени зъби. Гръбният плавник е близо до опашния - над аналния. Най-често гърбът е сивозеленикав или жълтозеленикав до почти черен. Страните са сиви или сивожълтеникави с широки тъмни ивици, а коремът - бял с черни петна.

С това красиво име се наричат две риби, които дори се отнасят към различни подсемейства. Едната от тях е черният амур. Той се храни с миди, като него също го използват за почистване на водоеми. Другата риба е белият амур – типичен представител на растителноядните риби.

Това е една от най-големите шаранови риби, достига 120 см дължина и тегло до 30 кг.
Тялото на белия амур е издължено, не е сплеснато отстрани, люспите са плътни. Устата е полу долна, задният й ъгъл се намира точно под предния край на очите. Гълтачните зъби са двуредни, освен това са широки и плоски, способни добре да смелят растителната храна. Гърбът е зеленикаво сив, страните са сивкави със златист оттенък. Външно много наподобява на черния амур, само че е по-светъл.

Тялото на бабката е високо, силно странично сплеснато, покрито с дебели, плътно разположени люспи. Главата й е относително малка. Устата е малка, коса, полудолна, подвижна. Очите са големи. Гръбната перка е висока, а аналната – дълга.

Гърбът е синкаво-сив на цвят, страните и корема й са сребристи. Гръбната, опашната и аналната перки са сиви, гръдните и коремните перки са жълтеникави, понякога червеникави, по което именно се отличава от платиката. Освен това люспите на бабката са по-едри от тези на платиката, особенно при гръбната перка, както и на гърба. Отзад на тила при бабката има непокрита от люспи линия.

Това е една от най-желаните от риболовците риби, в някои райони на България се нарича и Сулка. На първо място, защото риболовът на бяла риба винаги е емоционален и непредвидим. На второ, заради вкусовите й качества. Бялата риба е от семейство костурови, но е отделен вид, а не хибрид.

Тялото й е вретеновидно, и източено като на щуката, покрито със ситни, здрави и груби люспи. Предният гръбен плавник, също като при костура, се състои от остри костни лъчи, съединени с ципа помежду си. Както и костура, бялата риба е добре пригодена да се храни при малко светлина и затова има големи, стъклени очи. Тя е тъмно сребристо-сива на цвят, като по-едрите екземпляри придобиват златист оттенък. Тъмно-зелените нюанси и петната тук-там по тялото я правят по-малко забележима във водата. Перките й са покрити с черни петна. Отстрани по тялото й има напречни тъмни ивици. Коремните плавници са бледо-жълти. От бодливите риби бялата риба е най-едра. На дължина достига до 120 см, а на тегло до 20 кг.

Една от най-интересните риби, обитаващи българското крайбрежие на Черно море, е калканът. Той има несиметрично, силно сплеснато отстрани тяло. По-точно казано, гърбът е едната, а коремът всъщност е другата, “сляпата” му страна. При някои екземпляри гръб става лявата, а при други – дясната страна. Трансформацията при калкана прави силно впечатление от години: при раждането си той е напълно нормална, симетрична рибка.

Но постепенно едното око започва да се придвижва от бъдещата “сляпа” страна към края на главата, за сметка на неравномерния ръст на тялото. В един момент на гръбната страна се оказват и двете очи. Има някои екземпляри, при които едното око остава на ръба на главата. Окраската на калкана е друга интересна особеност – коремът му е млечно-бял, докато цветът на гърба може да бъде такъв, каквато е заобикалящата го среда. Това засяга само зрящите риби, докато слепите не могат да се възползват от мимикрията. Най-често цветът на калкана е пясъчно-кафеникав, с разпръснати по-тъмни точки. По гърба се намират и специфични “копчета” – рогови островърхи пластинки, играещи защитна роля. На дължина калканът достига около метър, а на тегло до 10-12 кг.
В света обаче съществуват десетки видове роднини на калкана – от малките, дълги 6-7 см видове до огромните, тежащи над 300 кг палтуси.

Каракудата е риба от сем. Шаранови. В България се срещат две разновидности – сребърна и златиста каракуда. Сребърната каракуда има издължено, не много високо тяло и едри люспи със сребрист оттенък. Главата й е съразмерна с тялото, устата е долна; мустаци липсват.

Перките й са тъмно-сиви или светло-кафеникави; гръбната перка е дълга и първият й лъч е твърд и назъбен, като при шарана. Златистата каракуда има по-високо тяло от сребърната, с добре оформена чупка над главата. Люспите й са по-дребни от тези на сребърната каракуда, а перките й са тъмни, с червеникаво-кафяв оттенък. Златистата каракуда също няма мустаци. На тегло каракудите достигат до 3-4 кг и 50 см дължина, като златистата е по правило по-дребният вид.

Големите, поръбени с черно люспи, голямата уста с бели устни и широката глава правят речния кефал една от най-лесно различимите риби в нашите реки и язовири. Тази риба е по-популярна сред риболовците като клен и е желан риболовен обект.

Кленът има червени коремни и анална перки, но много често това не е много добре изразено и в голяма степен зависи от чистотата на водата, където живее, и от храната, която приема. По принцип речните риби са по-пъстро оцветени от събратята им в язовирите.

Костурът рязко се отличава от другите риби със своята красива окраска. Изпъкналият му гръб е тъмно-зелен, а отстрани е жълто-зелен с характерни напречни тъмни ивици. Тялото му е скъсено и сравнително широко. Веднага от главата започва изпъкналия му гръб. Устата му е голяма, а на челюстите му са разположение ситни зъби. На хрилните отвори се намират неголеми остри шипове, чието убождане е болезнено.

Големи костури се срещат рядко; обикновено риба с тегло 1 кг се счита за голяма. Но все пак се срещат и костури до 3-4 кг. Костурът е стадна риба. Само едрите екземпляри се движат сами, без да се страхуват да делят ями в съседство с щуки.

Освен по размерите си, моруната леко се отличава от останалите есетрови риби. Тя има дебело цилиндрично туловище и къс заострен нос, играещ ролята на сензор, тъй като не е покрит с костни плочки.

Устата й е огромна, заема цялата ширина на главата като е обкръжена от тлъсти устни. Мустачките се отличават по своята ширина и стигат до устата. Освен това, костните плочки на главата и шиповете, особено страничните и коремните, са относително малко развити. Общият цвят на тялото е пепеляво сиво, коремът е сиво-бял, а носът е жълтеникав.

Балканската пъстървата е средно голяма и изключително красива риба. Главата й добре съразмерна спрямо тялото, а устата е голяма, крайна. Има ситни зъби. Основния тон на тялото й е от светло-кафяв до тъмно-златист. Гърбът е сиво-черен, с маслено-зелени оттенъци.

По цялото тяло на пъстървата са разпръснати точки, имащи най-различни цветове – жълт, оранжев, червен, черен и кафяв. Често точките са заобиколени по краищата с бяло. Гръбната и опашната перка са тъмни, напръскани с петна. Коремните и гръдните са светло-жълти, с оранжев тон по краищата; аналната перка е малко по-тъмна, с бял кант при някои екземпляри. Характерен белег за пъстървовите риби е наличието на мазна перка. Люспите са ситни, много добри закрепени. Понякога месото й е оранжево или розово. Достига тегло от 0.5 кг в реките, до 5-6 кг в големи водоеми с добра хранителна база.

Шаранът неслучайно е дал името си на известното многобройно рибно семейство. Този симпатичен великан от сладките води всъщност е и най-желаният въдичарски обект – силен, умен, предпазлив, но и борбен.

Цяло нещастие за него обаче е и това, че е изключително вкусен. Поради този кулинарен факт днес шаранът е най-важният рибовъден обект в света. Но като риболовен вид той донякъде е принуден да дели трона със сьомгата. В страни като нашата обаче, където засега няма възможност да се лови сьомга, шаранът е абсолютният лидер във въдичарските подвизи както насън, така и наяве. Изключителната му адаптивност и неговата забележителна устойчивост към измененията в средата на обитание са го направили най-широко разпространения вид риба в света. Днес, след близо 500 години селекция, съществуват безброй раси и породи шаран. От бутиковите японски многоцветни декоративни форми “Хай Гой”, най-скъпият екземпляр от които бе продаден през 1997 г. на колекционер за умопомрачителните 300 хиляди долара, до шарана в кварталната рибарница, който се харчи на съвсем поносима цена.
Все пак в ихтиологията е прието да се говори за три основни раси шарани – див, изцяло люспест с удължено тяло; огледален – с намален брой, но едри люспи, и гол шаран, който направо е покрит с кожа, по която само инцидентно може да има няколко много големи люспи.

Европейският, или още наричан обикновен сом, има удължено, лишено от люспи тяло, обилно покрито със слуз. Главата му е голяма, силно сплесната и постепенно се слива с късото му туловище. Опашката му е силно сплесната странично и е значително по-дълга от тялото. Устата е широка с месести устни.

Долната челюст е малко по-дълго от горната. В устата на сома са разположени многобройни конусовидни зъби, насочени навътре. Очите са малки, разположени малко над ъглите на устата. На долната устна има два чифта мустаци, а на горната има по един от двете страни на челюстта, като горните са по-дълги. Те са и по-подвижни. На гърба на сома има разположен малък плавник, който е назъбен при по-възрастните екземпляри. Гръдните и коремните плавници са къси и малки. Аналният плавник е много дълъг, заема половината долна част на тялото и се слива с опашният плавник.
Тялото на сома е жълто-зелено на цвят, гърбът е тъмен, отстрани има петна с неправилна форма. Долната част е сива или бяла. Плавниците са тъмни, като гръдните и коремните имат жълта лента по средата. Мъжките екземпляри са по-пъстри от женските. По време на размножителния период женските се отличават от мъжките по издутия корем.

(Anguilla anguilla, също Европейска змиорка, диалектно ягула) е хищна риба от семейство Речни змиорки на разред Змиоркообразни (Anguilliformes). Окраската на змиорката я прави незабележима на фона на водните растения. Тялото и е змиевидно, покрито със ситни люспи.

Притежава непрекъснат горен и долен плавник, които преминава в опашка. Около главата има малки закръглени плавници. Очите са малки, гърбат й е сиво-зелен, а коремът жълтеникав. Змиорката е покрита със обилно количество слуз и е трудно да бъде удържана.